Емблема на подова мозайка с изображение на Горгона Медуза

Мозаечното изкуство се появява в Близкия изток през ІІІ хилядолетие пр.н.е., но сигурни данни за появата му на територията на съвременна България имаме от края на I в. от н.е., когато тя вече е част от Римската империя и цивилизация. В периода І – ІІІ в. колонизацията, урбанизацията и търговията водят до засилен приток на нови идеи и елементи на римския бит и култура към местното население: траки, гърци, келти, македонци, скити и др. Подовете, стените и сводовете на градските и извънградските домове, елитните резиденции, бани, терми, театри, спортни сгради и дори гробници започват да се украсяват с мозайки. Най-многобройни са запазените примери за това от градските и извънградските вили, като тези в римските градове Улпия Ескус (днешно с. Гиген, обл. Плевен) и Филипопол (днешен гр. Пловдив), или във вила Армира (до днешния Ивайловград, обл. Хасково). Техните мозайки ни предлагат голямо разнообразие от поучителни и развлекателни митологични наративи и образи.

Първият музей на мозайките в България е изграден точно върху подобна градска вила, преустроявана няколко пъти в периода II – IV в.  Тя се е намирала в римския и ранновизантийски град Марцианопол (днес гр. Девня в Североизточна България). Приемната зала на вилата (tablinum) е  украсена с мозайка с емблема-изображение на Горгона Медуза. Нейното предназначение е да бъде апотропейон, т.е. има функция да пази дома и неговите обитатели, като „вкаменява,“ злонамерените посетители и духове с погледа си. Медуза не е представена в обичайната за нея, заплашителна и отблъскваща иконография с коси-змии и вкаменяващ поглед, а напротив има привлекателен вид, заобиколена от животните символи на четирите годишни сезона.