Детайл от стенна интериорна мозайка „Родопска песен“

Националният дворец на културата (НДК) е най-големият конгресен център в Югоизточна Европа – място за конференции, изложби и специални събития, открит през 1981 г. във връзка с юбилейното честване на 1300 години от основаването на България. Неговата интериорна украса включва най-доброто от българското изкуство по онова време: пластика, стенописи, текстил, дърворезба, както и осем мозайки. 

Мозайката „Родопска песен“, разположена във фоайето пред Зала 2, е една от тях. Изпълнена е в експресивна стилистика, съчетала фигуралното и абстрактно-геометричното начало. Образът на българката дължи голямата си популярност на характерното за 80-те години на ХХ век увлечение по преекспониране на националната идентичност. Започнало като официално изискване на държавно ниво, то се превръща в регламентирана схема, граничеща с формула в сферата на монументалните изкуства. 

Стилистиката е типична за художника Димитър Киров – ДиКиро. Образът в произведението се свежда до обозначаване на женска фигура в народна носия. Костюмът не се отличава с етнографско-документална разработка, но загатнат от характерен детайл, той се превръща в знак за национална принадлежност. Абстрактният характер на образите е постигнат чрез конструктивно геометризиране, целящо максимално обобщаване на формите. Стилизацията нарушава пределно ясната разпознаваемост на формата, но и разширява рамките на визуалната интерпретация. В мозайката цветът има водещо значение. Той определя четливостта на цялостния силует на паното спрямо околната среда. Конструкцията на изображението е очертана от линии и силно въздействащи експресивни щрихи. Контрастът на тъмни и светли цветове определя композиционния строеж – тъмна композиционна структура на светъл фон. „Ритъмът“ от цветни форми, контрастиращи една с друга, гарантира логична конструктивна връзка при подреждането на цялата композиция и се свързва смислово с внушението за „напев“.