Подова мозайка от апсидата на най-ранния християнски храм

Сердика (днешна София) се нарежда сред важните градски центрове от територията на съвременна България през късноантичния период. Заедно с вече разгледаните Марцианопол (Девня), Филипопол (Пловдив) и Августа Траяна (Стара Загора), Сердика е един от най-богатите на мозаечни паметници градове. Освен това градът има своя роля в историята на ранното християнство, тъй като именно тук, през 311 г., е издаден първият едикт за веротърпимост, който слага край на гоненията срещу християни в Римската империя.

Един от най-ранните християнски паметници в България е скромна по размери гробищна църква (вероятно изградена върху по-ранен мартирий), която е първата от поредицата раннохристиянски църкви, изградени на едно и също място в продължение на близо два века. Най-късната и величествена от тях е базиликата „Св. София“, дала името на града. Тя е построена при управлението на византийския император Юстиниан I (527 – 565 г.) и съществува до днес.

По времето на построяването на първата църква християнските общини на Балканите, с изключение на богатите южни градове, са все още бедни и не могат да издигат внушителни постройки със скъпи декорации. Затова и мартирият в Сердика е само с едно помещение, покрито с мозайка, изградена в най-евтината мозаечна техника opus signinum, при която в хоросана се добавят малки парченца и пясък от стрити тухли и керамика, които придават характерния червеникаворозов цвят на повърхността на мозайката.  Неговата апсида обаче е украсена с класическа мозайка в opus tesselatum, изобразяваща два кипариса (популярен мотив в погребалното изкуство), които ограждат пространството в двата края, фланкирани от два масивни лозови клона. Рисунъкът им е грубоват и схематичен, но с разнообразна полихромна палитра с преобладаващ червен и зелен цвят. В центъра на мозайката е изобразена ваза с палмова клонка, кълвана от две птици. Произходът на тази сцена е от епохата на Елинизма (III – I в. пр. н. е.), когато знаменитият Сосий, мозаист от елинистическия град Пергам, създава мозайката с гълъби, кацнали върху съд и пиещи вода от него. Оттогава тази сцена е възпроизвеждана често в римското изкуство, а през Късната античност намира своето място и в християнското.

Мозайката е открита при разкопки в църквата Св. София в началото на ХХ в. и е изложена в Националния археологически институт с музей към БАН. В археологическото ниво на базиликата „Света София“ може да се види нейно копие, разположено на мястото, където е открит оригиналът.